България е държава с традиции в земеделието. Българинът е исторически свързан със своята земя.

Климатът (четирите сезона) и природните ресурси създават отлични възможности за развитие на земеделие. Обработваемите земеделски земи са около 36-38 млн. дка при общ поземлен фонд от приблизително 55 млн. дка (обработваеми и необработваеми земи).

През последните години на България бе отредена ролята да развива конвенционално земеделие – земеделието с най-ниска добавена стойност. Българският фермер е неконкурентоспособен на своите европейски колеги. Страната от водещ производител и износител на плодове и зеленчуци се превърна във вносител.

За създалата се ситуация има множество обективни и субективни причини.

България бе единствената държава, в която земята бе възстановена в реални граници. Резултатът бе, че земеделската земя бе разпокъсана на милиони малки парчета. Това доведе до невъзможност за развиване на икономически ефективно и рентабилно земеделие.

Състоянието на хидромелиоративната (напоителната и отводнителна) инфраструктура в страната е критично, на фона на климатичните промени. Свидетели сме на редуването на продължителни суши с внезапни проливни дъждове, водещи до наводнения.

Населението на планетата непрекъснато нараства и основните заплахи, свързани с липсата на прясна вода и недостига на храни, се задълбочават. Продоволствената сигурност, повишаването на цените на храните и достъпът до прясна вода ще бъдат приоритетна тема за повечето държави и правителства по света. Вече сме свидетели на т.нар. „водни войни“ в редица региони по света.

Целта на изграждането и поддържането на хидромелиоративни съоръжения, от една страна, е те да доставят вода за нуждите на земеделците, отводняване, превенция от наводнения, ерозия и екстремна суша, а от друга – да осигуряват вода, нужна и за други производствени сектори. Хидромелиоративните съоръжения дават възможност и за регулиране на речния отток на някои от големите реки, като това би могло да намали ефекта от катастрофични събития върху нашата територия и съседни държави.

Още в периода 1997 – 2001 г. бе отчетена необходимостта от изграждане на допълнителни системи за съхранение и разпространение на вода, които да надграждат съществуващите. Напояването в България в края на 80-те години на ХХ век е върху почти 12 млн. дка или една-трета от заявената през 2020 г. земя за подпомагане (приблизително 36-38 млн. дка). Следва рязък спад до 500 хил. дка в зависимост от годината и валежите.

Към 2000 г. държавното предприятие „Напоителни системи” ЕАД управлява 235 напоителни системи, които са проектирани да обслужват над 7,4 млн. дка поливни площи, чрез 168 язовира. Останалите площи са обслужвани в миналото от малки изравнители, собственост на ТКЗС, много от които в последствие преминаха в собственост на общините и до ден днешен тяхната съдба е неизвестна.

Освен аварийни ремонти, през последните повече от 32 години не са извършвани мащабни строителни и рехабилитационни дейности на тази инфраструктура, която е стратегическа за земеделския сектор и страната.

Абстрахирайки се от държавното дружество „Напоителни системи“, което прави инвентаризация на управляваните активи (брой, географско местоположение, състояние и т.н.), не е ясно какво се случва с язовирите, управлявани от Държавната консолидационна компания, както и с хилядите малки язовири, управлявани от местните власти, останали в наследство от ТКЗС, заедно с техните напоителни съоръжения. Това става във времена, в които управлението на водите ще е една от най-важните задачи във всяка държава по света.

Състоянието на хидромелиоративната инфраструктура засяга десетки хиляди земеделски производители и стотици хиляди хора, заети в бранша, както и много други предприятия, вкл. и населени места, които ползват вода за битови и производствени нужди.

Модернизирането, подобряването на физическото състояние, функционалността и изграждането на нова хидромелиоративна инфраструктура ще бъде важна крачка към укрепването, модернизирането и устойчивостта на  земеделският сектор в България. Въвеждайки смарт (умни) технологии, прецизно земеделие, разнообразяване на производството, енергоспестяващи технологии и намаляване на рисковете от климатичните промени.

Възраждането на напояването ще се отрази благоприятно на целия земеделски бранш. Ще даде шанс на българския фермер да бъде конкурентоспособен на своите колеги от други страни. То ще се усети осезаемо при трайните насаждения, производството на плодове и зеленчуци, дори и за животновъдството. Ще даде възможност и за водоподаване към други промишлени производства в селските райони.

Именно интензивните сектори ще помогнат за включването на повече млади хора чрез съчетаване на смарт технологии, електронизация, роботизация и подобрен маркетинг. Това ще доведе до увеличаване и добавяне на стойност към продукцията и догонване на стандарта на живот от общините от т. нар. селски тип на тези от т.нар. градски.

Много земеделски стопани не успяват да получат вода за стопанствата си и се опитват да изграждат с много труд собствени, вътрешни хидромелиоративни системи, основани на подземни сондажи. В много области обаче тези сондажи не се разрешават от органите на МОСВ, поради различни ограничения. Сондажите крият и много опасности за почвите и околната среда.

Повишаването на ефективността на съществуващи поливни и водоотвеждащи съоръжения или подобряването на техния обхват върху територии, които към момента черпят вода от подземни водоизточници, ще оптимизира ползването на вода от повърхностните водни тела, които са проектирани в миналото именно с цел напояване. Това ще намали натиска върху подземните води, като запази техния баланс и ще контролира по-добре източниците на дифузно замърсяване.

Напоителните полета, които са прилежащи към съществуващите напоителни съоръжения, които подлежат на рехабилитация, са проектирани в миналото по такъв начин, че да отговарят на релефа и почвения състав. Системите са проектирани да работят в баланс и там, където почвите и почвообразуващите скали не могат да поемат част от излишната влага в определени периоди на годината, поради структурата или наклоните, са предвидени дренажи, чието местоположение е изчислено още при създаване на оригиналните съоръжения.

В някои от отводнителните/дренажните системи се поемат води, които излизат от производствата на предприятия от индустрията и селското стопанство, поради специфичното местоположение на инфраструктурата. С тяхната модернизацията чрез монтирането на подходящо оборудване за проверка на качествата и количеството на тези води, както и по отношение на малки пречистващи съоръжения, там, където това е възможно, може да се постигане подходящо качество на тези водни оттоци и повторното им използване в земеделието.

Инвестициите във възстановяване и модернизация на съществуваща напоителна инфраструктура ще подобрят водния баланс на почвите и ще намалят преуплътняването и ветровата ерозия при резки засушавания.

Напояването в България оперира предимно с повърхностни водоизточници, проектирани специално с цел подаване на вода за напояване, като след рехабилитацията на тези системи ще се намали натискът върху използване на подземни водоизточници, извори, реки и др., което ще е благоприятно за екосистемите.

Модернизацията, възстановяването и обновяването на напоителните системи ще даде възможност за намаляване на използването на пестициди и торове, поради това, че ще се поддържа подходящ воден баланс при земеделските култури. Тази цел съвпада и със стратегията на Европейската комисия „От фермата до вилицата“.

Друга част от устойчивото икономическо развитие, в унисон с целите на Зелената сделка, е запазването на екосистемите, които също страдат от климатичните промени, наводненията, резките засушавания или ерозията.

Негативен ефект върху земеделския бранш в България оказват и съществуващите огромни диспропорции между развитието и размера на подпомагането (заплащане на площ, обвързана подкрепа, национални доплащания и т.н.) между старите и новите държави-членки на ЕС.

В Законите за собствеността и ползването на земеделските земи, за опазването на земеделските земи и за арендата в земеделието има повече от 60 поправки през последните години. „Кръпките” в специализираните закони са сериозен негатив и говорят за липса на визионерство и дългосрочна стратегия в сектора.

Липсва специализиран закон за комасация, без който няма как да се уедри собствеността и да се развива модерно земеделие. Сериозен е проблема с неразбирането на широката публика за това какво стои зад термина комасация. Той произхожда от латинската дума „commassatio“, която на български се превежда като „групиране”. Комасацията представлява системен подход към земеделската земя, целящ да установи собствениците ѝ, препроектиране на землището, възстановяване и изграждане на инфраструктура, напояване, отводняване, уедряване на парцелите, прилагане на екологични мерки и т.н. Крайната ѝ цел (освен по-висока производителност при по-ниски разходи) е постигането на комбинация от частни и обществени ползи. Подобрявайки аграрната структура (в дадена община или землище), се развива и подпомага социалната жизнеспособност в земеделския район. Стимулира се развитието на селските райони (доближаване на стандарта им до този на градските). Създават се предпоставки за откриване на нови работни места. Не на последно място, и за развитието на конкурентоспособно и рентабилно земеделие.

За последните 30 г. има успешно реализирани едва 6 комасационни проекта по инициатива на БАСЗЗ и финансирани с частни средства.

Продължава да тежи на собствениците на земеделски земи проблемът с т.нар. комасация по ползване или „бели петна”. Официална статистика няма. До скоро реалистичното число би било около 2 млн. дка. Към момента под тази форма се обработват приблизително 1,3 млн. дка на година.

Свидетели сме на редица случаи, в които съзнателно се избягва сключването на договори за ползване (наем или аренда) на земеделска земя от страна на ползватели.

Липсват работещи решения за защита от градушки, за застраховане на земеделската продукция, за превенция срещу ерозия и други.

Редица други проблеми продължават с години да бъдат нерешени. Такива са непазарните обезщетения, които изплаща държавата на собствениците при отчуждаване. Прилагането на Закона за кадастъра и имотния регистър показа редица проблеми, чието решение е крайно неотложно. Проблемите с т.нар.  маломерни имоти, които се получават при изработване на парцеларните планове за инфраструктурните проекти и т.н.

България изгуби много време и изоставането ни се задълбочи.

Години наред тези проблеми бяха неглижирани, което доведе до невъзможност за българските собственици и фермери да бъдат конкурентоспособни.

За развитието на модерно, конкурентоспособно и рентабилно земеделие (в частност, на модерни поземлени отношения) са необходими комплексни мерки. Част от тях са:

• създаване на изцяло ново законодателство за земеделската земя (включващо собствеността, управлението, опазването, арендните отношения, уедряването, хидромелиорациите и др.);
• създаване на стратегия за развитие на сектора;
• създаване на Национална поземлена банка (която да бъде активен участник в процесите по установяване и поддържане на консолидирани земеделски територии, ефективно управление на земеделските земи, привличане на инвестиции в селскостопанските сектори, изпълнение на селскостопанската политика на държавата за устойчиво развитие на поземлените отношения, активиране на пазара на земеделски земи);
• политики, които чрез осигурено финансиране да подпомогнат инвестициите в комасация, изграждане и възстановяване на инфраструктурата за напояване и отводняване;
• създаване на Национална браншова земеделска камара.

Не може да бъде практикувано икономически ефективно земеделие, без да бъдат предприети комплексни мерки, свързани с управлението на земеползването и хидромелиорациите в България.

Не на последно място, да бъде защитен интересът на България и земеделските ѝ производители в новата Обща селскостопанска политика за периода 2023-2027 г. на ЕС. В тази връзка, според мен би било правилно да бъдат отчетени спецификите на различните страни. Всяка държава-членка би трябвало сама да преценява как да развива земеделския бизнес, респективно – как да го подпомага. Да бъде обърнато специално внимание на външната конвергенция (сближаване на нивата на плащания между страните-членки).

Автор: Стефан Асенов